Мъжът, който седял на високия стол до бара и пушел замислено без да обръща внимание на хората около себе си, нямал име. А дори и да имал, никой, може би дори и той самият, не го знаел. Вечер след вечер хората го виждали все на същия стол с димяща цигара, редовните посетители на бара го поздравявали, минавайки край него, а той им кимвал сдържано и вдигал чаша за поздрав. Неизменно криел очите си под шапка, която някога трябва да е била бяла, но сега цветът й по-скоро напомнял на сива вестникарска хартия. Какви ли мисли танцували в главата му, докато отпивал бавно от мътното уиски? Дали се опитвал да извика в съзнанието си образа на любима жена, изгубена през годините? Или кроял планове за зловещо престъпление? Тези въпроси никога не намирали отговор, а любопитството на случайните посетители се сблъсквало със стена от любезно мълчание.

(пауза, петък вечер е все пак :)))