... но изведнъж по гърба му се плъзнали дълги червени нокти, от топла позната ръка. Кожата му настръхнала, оставил пурата си на страна и се обърнал. Това бил онзи зеленикав котешки поглед който отдавна не бил съзирал, но помнел идеално.
– Чаках те - казал той - защо се забави ?
По устните й се изписало самодоволство. Присвила леко поглед, навела се към него и измъркала в ухото му:
– Тук съм. Друго има ли значение сега ?
Той усетил топлия й дъх, отдръпнал се назад и отново хванал пурата си замислено...
(thanx to ontos)

Жената грациозно се настанила на съседния стол, а котешките й очи проблясвали в мрака на бара. Макар че дългите нокти вече не докосвали гърба му, мъжът все още усещал лепкавата топлина от ръката й върху гърба си.

- Намери ли я? - попитал той, а зад безразличието му се преплитали надежда и страх. - Намери ли я? - повторил, тъй като жената отговорила само с насмешлив поглед и посегнала да запали дълга тънка цигара.
Когато цигареният дим изчезнал между дългите й бели пръсти, гласът й прозвучал ехидно:

- Още мислиш за нея? - Нямото потвърждение в погледа му я накарало да продължи. - Вие, хората, сте толкова патетични. Дори когато телата ви остареят, а умовете ви отслабнат, продължавате да храните емоциите си... Сякаш те са най-важното, сякаш ще останат и след смъртта ви... Тъжно е да гледам как се раждате и умирате във вечно неудовлетворение, в пагубен стремеж към непостижимото, в търсене на безвъзвратно изгубеното... Толкова е тъжно! - котешкият поглед изведнъж сменил цвета си и зениците заприличали на парченца лед.

- Мъртва е, скъпи - измъркала тя, почти гальовно, надвесвайки се над рамото му - Мъртва и погребана точно тук, под краката ти...

Под дъските на бара, в който любимата му пееше всяка петъчна вечер. Мястото, където една нощ за първи път я беше зърнал зад пианото и погледите им се бяха срещнали. Сякаш все още усещаше ласката на топлите й кафяви очи...

(to be continued)